Не е известно кога точно е започнало култивирането на динята, но има данни, че се е отглеждала в долината на река Нил най-малко две хилядолетия преди новата ера. Находки на характерните семки са открити от времето на дванайстата династия в гроба на фараон Тутанкамон, въпреки че за дини в Египет няма нито един йероглифен текст, нито пък се споменават от някой древен автор. Динята не присъства и в никоя друга култура от древното Средиземноморие.

Към 10-и век дини започват да се отглеждат в Китай, която днес е най-големия производител на този плод в света. През 13-и век маврите донасят динята в Европа. Смята се, че думата “диня” се появява в английски речник през 1615 г.

Пресните дини могат да се консумират по различни начини и често се използват в различни летни напитки.

Има повече от 1200 разновидности на динята по отношение на размера и теглото, като се започне от тези, които тежат няколкостотин грама до такива, които надхвърлят 100 килограма. Дините се различават и по оцветяването на месестата част, която може да е не само червена, но и оранжева, жълта или бяла.

Корите на дините също са ядливи и понякога се използват като зеленчук за приготвяне на различни ястия. В Китай те се пържат, задушават и често се мариноват. Когато се пържат на тиган, те се приготвят със зехтин, чесън, люти чушлета, арпаджик, захар и ром.

Дините съдържат 92% вода и около 6% захар. Те имат слабо изразен диуретичен ефект. Както много други плодове, те са също източник на витамин С. Плодът съдържа също и големи количества на бета-каротен и е значителен източник на ликопен – антиоксидантно вещество, за което се смята, че предпазва от рак.

От динята е извлечено и веществото цитрулин, което се съдържа основно в кората и е познато като стимулатор на азотния оксид (NO). На последния се приписва свойството да отпуска и разширява кръвоносните съдове – същия ефект, който се постига и с лекарственият продукт Виагра, поради което NO се смята и за стимулатор на либидото.